Our network: ViewSofia.comSofiaStreetStyle.comTeenViewSofia.com
Спорт | Екстремно | Авантюра | Сцена | Книги, хайтек | TVS конкурсиВход / Регистрация

Петъчно четиво: Girl Online и рокбожественярското момче от Бруклин от Зоуи Съг

30-10-2015     0
 

Петъчно четиво: Girl Online и рокбожественярското момче от Бруклин от Зоуи Съг

Влогърството набира голяма популярност не само по света, но и у нас, а издаването на книги, написани от известни влогъри, се превръща в световна тенденция в книгоиздаването.

На 26 октомври в България излезе първата книга на чуждестранен влогър. „Girl Online и рокбожественярското момче от Бруклин” е дебютният роман на YouTube сензацията Зоуи Съг, или както всички я познават - Zoella. Тя става световноизвестна с видеоклипове си, в които дава съвети за мода и красота. В момента YouTube каналът й има над 9 милиона последователи, а в Twitter я следят над 3 милиона човека.

С първата си книга Зоуи Съг постига огромен успех. След като излиза в края на миналата година, „Girl Online” се изстрелва на 1-во място в Amazon само за една нощ и се превръща в най-продавания дебютен роман на всички времена, като в Англия за първата седмица продажбите му надминават тези на „Петдесет нюанса сиво”, „Шифърът на Леонардо” и „Хари Потър”. До момента правата на книгата са продадени в над 40 държави.
Романът е за 16-годишната Пени Потър, която създава блога си „Girl Online”. В него тя анонимно споделя всичко, за което момичетата се тревожат.

Когато родителите й заминават за няколко дни за Ню Йорк, тя тръгва с тях с нежелание, без да подозира, че там ще срещне Ноа – рокбожественярското момче от Бруклин...

Написана с чувство за хумор, книгата засяга характерните теми за тийнейджърския живот като отношенията в училище и със семейството, за приятелството и любовта, за споделянето в интернет. Успява по ненатрапчив начин да отправи важно послание към подрастващите – да имат куража да бъдат себе си не само във виртуалния, но и в реалния свят. Героинята в романа преживява паникатаки – проблем, който е масово срещан в последно време при младите хора. Самата Зоела също страда от пристъпи на тревожност, с които се опитва да се справи.

Коя е Zoella и защо момичета от цял свят искат да приличат на нея

Красива и лъчезарна, 25-годишнатa британска влогърка Зоуи Съг може и да изглежда като сладка принцеса на „Дисни”, но определено знае как се постига голям успех! След като през 2009 г. започва да пише блога си, тя успява да превърне хобито си в процъфтяваща кариера.

През 2011 г. и 2012 г. печели наградите на „Cosmopolitan”, съответно за най-добър блог за красота и за най-добър влогър за красота. Печели престижната награда на BBC Radio 1 - Teen Awards, за най-добър влогър две поредни години - през 2013 г. и 2014 г. Образът й е на корицата на няколко английски списания, сред които „Seventeen” и „Company Magazine”; представена е във „Vogue”, „Glamour”, „Cosmopolitan” и др.
Отскоро Зоуи Съг може да се похвали със свой восъчен двойник в музея „Мадам Тюсо” в Лондон. Фигурата ще бъде изложена наред с тези на Брат Пит, Анджелина Джоли, Кейт Уинслет и др.

Въпреки многобройните си ангажименти Зоуи успява да отделя време за едно от любимите си занимания, а именно четенето: „Откакто се научих да чета, винаги носът ми е забит в някоя книга. Когато бях на 14 години, си наумих, че един ден ще напиша своя собствена книга, която ще се хареса на хората и която те ще четат с удоволствие.“ Днес с романа „Girl Online” тя сбъдва това желание.

Предлагаме ти откъс от книгата:

Глава 1 
Преди една година




22 ноември
Здравейте на всички!
Реших да създам блог.
Този блог.
Нали знаете как, когато разклатиш кутийка кòла и после я отвориш, тя избухва и опръсква всичко? Ами, ето така се чувствам аз в момента. В мен бълбукат толкова неща, които искам да кажа, но нямам нужната увереност за това.
Преди много време баща ми ми каза, че трябва да започна да си водя дневник. Каза ми, че писането в дневник е най-добрият начин за изразяване на най-съкровените ни мисли, а и че ще ми бъде много интересно да го прочета, когато остарея – ще ме накара да оценя тийнейджърките си години. Е, явно е минало доста време, откакто той е бил тийнейджър и е забравил какво е. Все пак опитах –
да си водя дневник. Писах в него точно три пъти, преди да се откажа. По-голямата част от написаното звучеше така:
Днес валя дъжд; новите ми обувки са съсипани. Джени мислеше да избяга от часа по математика. Не го направи. В часа по биология от носа на Джон Бари започна да тече кръв, защото беше натикал молива си вътре. Посмях се за негова сметка. На него не му пукаше особено. Беше странно. Лека.
Не звучи съвсем като Бриджит Джоунс, нали? По-скоро като „не ми се занимава“.
Всъщност мисълта да пиша някакви неща за себе си в дневник ми изглежда безсмислена.
Иска ми се да знам, че някой някъде ще може да прочете нещата, които имам да кажа.
Затова реших да дам шанс на този блог – за да има място, където мога да кажа точно каквото искам, когато искам и както си искам – на някого. И да няма нужда да се притеснявам дали казаното от мен няма да звучи готино, или би ме накарало да се чувствам глупаво, или би ме лишило от приятели.
Точно затова този блог е анонимен.
За да мога да бъда наистина себе си.
Най-добрият ми приятел Уики (между другото това не е истинското му име – ако го напиша, то всичко това няма да е напълно анонимно) би казал, че фактът, че трябва да съм анонимна, за да бъда наистина себе си, е „пълна трагедия“. Но какво ли пък знае той? Все пак не е тийнейджърка с проблеми с тревожността. (Всъщност е тийнейджър с проблеми с родителите, но това е друга тема.)
Понякога се чудя дали имам проблеми с безпокойството именно защото съм тийнейджърка. Да си го кажем – има доста неща, за които да се тревожиш.

Десетте най-важни причини, които карат тийнейджърките да се безпокоят
1. Трябва да изглеждаш перфектно през цялото време.
2. Това се случва, докато хормоните ти пощуряват.
3. Което води до пъпки и черни точки (а те правят точка 1 невъзможна).
4. Всичко това съвпада с първия път, в който си свободна да си купиш шоколад, когато и колкото ти се прииска (което влошава точка 3 още повече).
5. Изведнъж всички започват да се интересуват от това как си облечена.
6. Следователно облеклото ти трябва също да е перфектно.
7. Трябва да си наясно и как да позираш като супермодел.
8. За да можеш да си направиш селфи с аутфита си за съответния ден.
9. Което после да качиш в социалните мрежи, за да могат всичките ти приятели да го видят.
10. Трябва да си нечувано привлекателна за противоположния пол (докато се опитваш да се справиш с всичко изброено по-горе!).
Моля, представете си как точно в този момент надавам драматичен и прочувствен стон.
Е, все пак не може аз да съм единствената тийнейджърка, която се чувства по този начин, нали?
Мечтая си как всички тийнейджърки тайно изпитват същото.
И може би един ден, когато всички осъзнаем, че се чувстваме по един и същи начин, ще можем да спрем да се преструваме, че сме нещо, което не сме.
Това би било супер.
Но дотогава ще съм истинска в този блог. И не толкова истинска в „истинския“ живот.
Ще казвам нещата, които искам да кажа, и ще бъде супер, ако ти (който и да си) се присъединиш.
Това може да бъде нашето местенце в интернет, където да си говорим за това какво е всъщност да си тийнейджърка, без да трябва да се преструваме, че сме нещо, което всъщност не сме.
Също така правя снимки (не е ли яко как снимките могат да запечатат специални моменти завинаги във времето? Красиви залези, рождени дни, къпкейкове с много крем и глазура от солен карамел...), така че ще поствам много от тях. Няма да има селфита обаче, заради анонимността.
Окей, предполагам, че това е всичко засега. Благодаря ви, че ме четете (в случай, че някой наистина ме чете!). Кажете какво мислите в коментарите по-долу.

Girl Online, going offline xxx

 


Глава първа


Днес...
Хей, Пени, знаеше ли, че Уилям Шекспир е анаграма на „Аз сричам трудно“ ?
Поглеждам последното съобщение от Елиът и въздъх­вам. През цялото време, докато гледах генералната репетиция на „Ромео и Жулиета“ (три часа от живота ми, които никога няма да си върна), Елиът ме обстрелваше със стотици произволни съобщения за Шекспир. Уж го прави, за да разсее скуката, но сериозно, на кого му трябва да знае, че Шекспир е бил кръстен през 1564 г.? Или че е имал седем братя и сестри?
– Пени, ще снимаш ли как Жулиета се подава от...?
Веднага грабвам фотоапарата си и кимвам на господин Бийкънсфийлд.
– Да, господине.
Господин Бийкънсфийлд е театралният ръководител в единайсети клас. Той е един от онези учители, които искат да са „готини с учениците“ – с гелосаната си коса и желанието си да му „викаме Джеф“. Също така той е причината действието в нашата интерпретация на „Ромео и Жулиета“ да се развива в бруклинско гето и Жулиета да се подава от каравана, а не от балкон. Моята НДПУ (Най-добра приятелка в училище) Меган обожава господин Бийкънсфийлд, но това вероятно е, защото той винаги избира нея за главните роли. Лично аз го смятам за малко зловещ. Учителите не би трябвало да се мъкнат с учениците. Би трябвало да записват разни неща в дневниците и да се страхуват от училищни инспекции или каквото там правят в учителската стая.
Качвам се по страничните стълбички на сцената и се свивам на земята под Меган. Тя носи бейзболна шапка с надпис SWAG отпред и дебела верижка с огромен долар от фалшиво злато на врата си. Няма начин да я видиш в този вид където и да било другаде; ето колко много харесва господин Бийкънсфийлд. Точно преди да направя снимката, Меган ми изсъсква:
– Гледай да не хванеш пъпката.
– Какво? – питам шепнешком.
– Пъпката от едната страна на носа ми. Гледай да не я хванеш на снимката.
– О! Да, добре.
Извръщам се на една страна и приближавам кадъра. От тази страна светлината не е идеална, но поне пъпката не се вижда. Щраквам снимката и тръгвам да слизам от сцената. Обръщам се и оглеждам залата. Като изключим господин Бийкънсфийлд и двамата асистент-режисьори, всички места са празни. Инстинктивно си поемам дълбоко въздух и си отдъхвам с облекчение. Да се каже, че не ме бива в компания от много хора, е все едно да се каже, че Джъстин Бийбър не се разбира с папараците . Нямам представа как хората въобще играят на сцена. Аз се качих на нея само за няколко секунди, за да направя една снимка, и вече се чувствам притеснена.
– Благодаря, Пен – казва господин Бийкънсфийлд и аз забързвам по стълбичката надолу. Ето още едно от нещата, с които иска да ни се хареса – използва галени обръщения на имената ни. Сериозно? Нямам нищо против членовете на семейството ми да го правят, но не и учителите!
Тъкмо когато се връщам на сигурно място отстрани до сцената, телефонът ми изпиуква отново.
Леле, по времето на Шекспир Жулиета се е играела от мъж! Трябва да кажеш на Оли – нямам търпение да видя физиономията му! :)
Поглеждам към Оли, който точно в този момент се взира в Меган.
– Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява? – казва с най-лошия нюйоркски акцент на света.
Не мога да спра въздишката си. Макар че Оли е облечен в още по-ужасен костюм от този на Меган – който го кара да изглежда като смесица от гост на Джеръми Кайл и Снуп Дог – по някакъв начин той пак успява да изглежда сладък. Елиът мрази Оли. Смята го за адски суетен и го нарича Ходещото селфи, но, за да бъдем честни, той въобще не го поз­нава. Елиът е ученик в частно училище в Хоув; виждал е Оли само когато сме се засичали на плажа или в града.
– Не трябва ли Пени да направи снимка и на мен в тази сцена? – пита Оли, когато най-накрая приключва с монолога си. Все още говори с изкуствения си американски акцент, който използва непрекъснато, откакто го избраха за ролята. Явно всички добри актьори го правели; наричат го метод на физическите действия .
– Разбира се, Олз – отвръща „Викай ми Джеф“. – Пен?
Оставям телефона си и отново изтичвам по стълбите.
– Нали ще хванеш по-красивия ми профил? – прошепва ми Оли изпод шапката си. На неговата има надпис STUD от фалшиви диамантчета.
– Естествено – отвръщам. – А кой е по-красивият ти профил?
Оли ме поглежда все едно съм се побъркала.
– Трудно ми е да преценя – прошепвам и усещам как лицето ми почервенява като домат.
Оли продължава да се мръщи насреща ми.
– Защото и двата ми изглеждат красиви – добавям, все едно вече не звуча достатъчно отчаяна.
О, боже мой! Какво ми става? Буквално мога да чуя ужасения писък на Елиът. Слава богу, точно в този момент Оли се усмихва и изглежда много по-достъпен и приятелски настроен.
– Десният ми профил е по-хубав – отвръща и се обръща, за да впери поглед в караваната.
– Ъм, мое дясно или твое – питам, за да съм абсолютно сигурна.
– Хайде, Пен. Нямаме цял ден! – провиква се господин Бийкънсфийлд.
– Естествено, че мое дясно – изсъсква Оли и отново ме поглежда сякаш съм малоумна.
Вече дори Меган ми се мръщи. Лицето ми гори, докато правя снимката. Не извършвам нито едно от обичайните неща – да проверя дали светлината или ъгълът са подходящи, просто натискам копчето и се втурвам да сляза от сцената.
Когато репетицията най-сетне приключва – а аз научавам от Елиът, че Шекспир е бил едва осемнайсетгодишен, когато се е оженил и е написал общо трийсет и осем пиеси –
голяма част от трупата и аз решаваме да отидем в „Джей Бис Динър“ за млечни шейкове и пържени картофки. Когато стигаме до брега, Оли идва до мен.
– Как я караш? – пита ме с фалшивия си нюйоркски акцент.
– Ъм, добре, благодаря – езикът ми моментално се връзва на възел. Сега, вече без гангстерското облекло на Ромео, изглежда още по-добре. Русата му коса е разрошена в перфектна сърфистка прическа, а сините му очи искрят като море под зимните слънчеви лъчи. За да бъда честна, дори не съм съвсем сигурна, че той е точно мой тип – може би комбинацията от певец от бой банда и спортист е малко прекалено идеална – но е толкова необичайно за мен да разполагам с пълното внимание на най-готиното момче в училище, че не мога да сдържа срама си.
– Чудех се... – започва той, като се обръща към мен с усмивка.
Вътрешният ми глас моментално започва да довършва започнатото от него изречение: Какво обичаш да правиш в свободното си време? Защо преди не съм те забелязвал? Би ли искала да излезеш с мен?
– ... дали бих могъл да погледна снимката, която ми направи? Само за да се уверя, че изглеждам добре.
– О – ъъъ – да. Да, разбира се. Ще ти я покажа, като стигнем в „Джей Бис“.
Точно в този момент пропадам в дупка. Добре де, не някоя голяма дупка, в която да падна и да изчезна, но достатъчно, за да се спъна и да залитна напред. Изглеждам почти толкова привлекателна и изискана, колкото и препил в събота вечер човек. Ето и едно от нещата, които мразя най-много в Брайтън, където живея. Явно е пълен с дупки, в които единствено аз се спъвам. Правя се, че нищо не се е случило и, слава богу, изглежда, че Оли не е забелязал нищо.
Когато стигаме в „Джей Бис“, Оли веднага сяда в сепарето до мен. Виждам как Меган повдига вежди и имам чувството, че съм сторила нещо нередно. Меган умее да ме кара да се чувствам по този начин. Вместо да се замислям по въпроса, се обръщам и оглеждам коледната украса в закусвалнята – окачените зелени и червени гирлянди и механичния Дядо Коледа, който крещи „Хо-хо-хо“ всеки път, щом някой мине пред него. Коледа определено е любимото ми време в годината. Нещо в нея винаги може да ме успокои. След минутка се обръщам отново към масата. За щастие, Меган е напълно погълната от телефона си.
Ръцете ме засърбяват, когато в главата ми се появява вдъхновение за пост в блога. Понякога имам чувството, че ходенето на училище е една голяма постановка и всички ние трябва да изпълняваме възложените ни роли през цялото време. В този реален театър Оли не би трябвало да седи до мен; той трябва да седи до Меган. Не че са гаджета или нещо такова, но определено и двамата се намират на едно и също стъпало на социалната стълбица. А и Меган никога не се спъва в дупки. Тя сякаш просто се носи през живота с лъскавата си кестенява коса и леко нацупена физиономия. Близначките се настаняват в сепарето до Меган. Близначките се казват Кийра и Амара. В пиесата те имат роли без реплики и точно по този начин се отнася към тях Меган в реалния живот – като допълнения към нейната главна роля.
– Да ви донеса ли нещо за пиене? – пита сервитьорката, изникнала до масата ни с усмивка и тефтерче в ръка.
– Би било чудесно! – провиква се Оли с престорения си американски акцент и аз потрепервам.
Всички си поръчваме шейкове – с изключение на Меган, която си поръчва минерална вода – и Оли се обръща към мен.
– Е, може ли да я видя?
– Какво? А, да – ровя из чантата си за фотоапарата и започвам да превъртам снимките. Когато стигам до тази на Оли, му подавам фотоапарата. Сдържам дъха си в очакване на реакцията му.
– Яко – казва. – Изглежда доста добре.
– О, дай ми да видя и моята – провиква се Меган, грабва фотоапарата от ръцете му и ожесточено започва да натиска бутоните. Цялото ми тяло се напряга. Обикновено нямам против да деля – дори давам на брат ми Том половината от шоколадчетата в коледния ми календар – но с фотоапарата е различно. Той е най-ценното ми притежание. Предпазната ми мрежа.
– О! Боже! Мой! Пени! – изпищява Меган и хвърля фотоапарата на масата. – Какво си направила? Изглежда все едно имам мустаци!
– По-внимателно! – отвръщам.
Меган ме поглежда, взема отново фотоапарата и започва да щрака бутоните.
– Как да изтрия снимката?
Грабвам апарата от ръцете ѝ малко по-грубо, отколкото би трябвало, и един от изкуствените ѝ нокти се закача на каишката.
– Ох! Счупи ми нокътя!
– А ти можеше да счупиш апарата ми.
– Само това ли те интересува? – Меган ми хвърля пог­лед през масата. – Не е моя вината, че си направила толкова отвратителна снимка.
В главата ми вече има готов отговор: Не е моя вината, че ме накара да я направя така, защото имаш пъпка. Но не го казвам.
– Дай да видя – казва Оли и взема фотоапарата от ръцете ми.
В момента, в който той започва да се смее, а Меган отново ме поглежда злобно, аз усещам как познатото ми напрежение отново сграбчва гърлото ми. Опитвам се да преглътна, но не успявам. Чувствам се като хваната в капан в сепарето. Моля те, нека не се случва отново, примолвам се тихо. Но се случва точно това. Изгарящата топлина преминава през цялото ми тяло и аз едва успявам да си поема дъх. Наредените по стените снимки на филмови звезди изведнъж се втренчват в мен. Музиката от джубокса става прекалено силна. Червените столове – прекалено ярки. Каквото и да се опитвам да направя, не успявам да наложа контрол над собственото си тяло. Дланите ми стават студени и влажни, а сърцето ми започва да препуска.
– Хо-хо-хо! – провиква се заплашително механичният Дядо Коледа от вратата.
– Трябва да тръгвам – казвам тихо.
– Ами снимката? – разхленчва се Меган и премята тъмната си лъскава коса през рамо.
– Ще я изтрия.
– А шейкът ти? – пита Кийра.
Вадя пари от портмонето си и ги оставям на масата, като се надявам да не забележат треперещите ми пръсти.
– Някой от вас може да го изпие. Сетих се, че трябва да помогна на майка ми с нещо. Трябва да се прибирам.
Оли ме поглежда и за секунда дори ми се струва разочарован.
– В града ли ще си утре? – пита ме той.
Меган го поглежда.
– Предполагам – толкова ми е топло, че погледът ми се замъглява. Трябва веднага да се махна оттук. Ако ме задържат още малко в сепарето, със сигурност ще припадна. Мобилизирам всичките си сили да не се разкрещя на Оли да се разкара от пътя ми.
– Супер – Оли се измъква от сепарето и ми подава фотоапарата. – Може да се видим, значи.
– Да.
Една от близначките, дори не мога да различа коя, пита дали съм добре, но аз дори не се спирам, за да ѝ отвърна. Някак си успявам да се измъкна от закусвалнята и стигам до брега. Чувам крясъка на чайка, последван от бурен смях. Групичка покрити с изкуствен тен жени се клатушкат към мен на високите си токчета. Всички са с барбинско розови тениски, макар да е декември, а едната от тях носи табелка „БУЛКА“ на врата си. Изсумтявам умишлено. Ето още едно нещо, което мразя в Брайтън – всяка петък вечер е вечер за излизане по мъжки или по женски. Пресичам улицата и слизам към плажа. Леденият вятър е освежаващ – точно от това имам нужда сега. Стоя върху мокрите камъчета и се заглеждам в морето, докато вълните – заливайки брега и оттегляйки се, успокояват биенето на сърцето ми.

Издателство "Кръгозор"
 

текст: TeenViewSofia/Кръгозор
фотография: Krygozor